вторник, 3 ноември 2009 г.

КАЖИ МИ, КАКЪВ Е СМИСЪЛА? /из писмо в скайп/

Да, тук съм. Ще ти разкажа. Върнаха ни и не пожелаха да ме прегледат, Магде. А прегледа беше уговорен предварително, Илко не отиде на работа и....лекуващата ме лекарка каза просто: "Съжалявам, приключих за днес." Облече палтото и тръгна, без да ни погледне. Илко се разстрои повече от мен. В коридора срещнах 2 от жените, с които сме заедно в клиниката, само че те си остават в болницата, че са от далече. Викат ми името, радват ми се /аз съм най - младата в цялата клиника и всички пациенти ми се радват и някак си вярват покрай мен. Аз на всички разказвам разни весели неща, когато съм там и ги убеждавам да вярват! И те се усмихват и вярват, борят се!/. Видяха ме рухнала, плачеща и едва ги познах... Милите, стана ми криво, че ме виждат такава. Дано да успеят и да се излекуват. В тази болница много излекувани има. Но са почнали всичко още в ранен стадий. Такива кекави и рухнали като мен няма. Силни хора са повечето, работят, нямат болки и недъгавост.. Само двама видях като мен, ама абсолютно същите случаи. Мъже бяха. Единият така вече си отиваше и плачеше, че иска да му помогнат с нещо..беше ужасно и много се разстроих онзи ден, когато бяхме в стая с него. И те го изписаха, не могат да направят нищо..не може да остава в болница..Бяха студени и категорични лекарите. И си тръгнаха хората с ясното съзнание за краят. Събра жена му всичко и така, с мъка и безнадеждност си заминаха. А другият беше малко по - добре от мен. Поп. Говорихме си много с него за вярата, за молитвите, за църквата, за всичко... Много истини ми каза този поп. Не помня името му, някъде от русенско беше. Много учен човек и приказките му бяха повече умни - научни, рационално и ясно говори. Семеен човек, с 3 деца и вика: поповете са най - искрени от божийте служители, че са като всички хора. Може ли един човек, дето не е женен да знае какво е любов? Може ли онзи, дето няма деца да знае каква обич и грижа са.. Така говори човека. Много ми се иска всичко, което ми каза да го напиша, че всичките му приказки са умни и важни! И за греха говорехме и за всичко. Църквата е в човека, казва..Той повече ми отговаряше с въпроси, та да кажа аз какво мисля, а сетне чак заговорваше. И вярата не е за спасение на тялото, а за усилване на духа! С вяра можеш ли отрязан крак да възстановиш? Не. Но можеш да си усилиш духа и да кажеш: И така мога да се справя не по зле. И да продължи човек да се бори и да е силен...


Не зная защо ти пиша всичко това. Много мисли са в ума ми. Най - неотстъпчиво стоят току пред очите ми децата и майка. Мисълта, че никога вече няма да ги видя ме съсипва от мъка. Говорим си по телефона. Майка с треперещ от сълзи глас ми казва колко ме обича и пита как съм. Аз лъжа неубедително, че съм добре, а тя, милата заплаква с глас и подава телефона на децата. А майка знае само, че лека някаква болест имам и ще се оправя. Усеща сърцето майчино, усеща че ме губи...Боже, колко ми е мъчно за нея.

Децата са болни сега, Магде. Голямата е в болницата. Бронхит. За кой ли път тази година само и много се тревожа, че не се лекува докрай и не се пази.. Малката ми пише в скайп: " Мамо, много ме боли коремчето, апендисита е май. Три пъти вече ходя до спешна помощ и викат все да изчакам." Страшна мъка е да не си до денцето си, да му помогнеш. От безсилието си ще взема сила да си помогна на ангелчето! И плача, стичат се сълзите на река, леят се, лее се мъката, рай няма...

А мен всичко ме боли и лекарства вече не помагат. Органите ми не слушат вече и се мъча в агония...Не съм човек вече. Надали имам и 30 кила скелет, дето още се мъчи и сега, въпреки жестоките болки пиша, пиша...Нали духът да е силен.

С Илко уж всичко съм уговорила, кое как да стане, че няма време вече... Тежко ми е много, че го обичам и имахме толкова мечти и съм така щастлива с него..., а ето, че не било писано да си живеем заедно и да се радваме на любовта си. Кажи ми, Магде, защо е така не справедливо?

Каква поука мога да извлека сега от това страно нещастие, което ме връхлетя и ограби цялата ми вяра в красотата? В какво да вярвам, в доброто ли, че нали то се възнаграждавало с още по - добро...

Кажи ми, какъв е смисъла на всичко.

Разкайвам се за много неща, че и аз съм човек - грешен. Но смисъла ми убягва. Всичко губя, цялата ми вяра в красотата и любовта ме предаде. А за тях цял живот радеех и служих. Ето, сега болката се връща да ме измъчва. Сърчицето ми се мъчи да тупка още, а е притиснато от поредният тумор и ме е хвахал като в капан с дълбоки зъбци и стиска до изнемога. Пих някакви лекарства пак и болкоуспокояващи пак взех. Слаб ефект, ама да помине, че е нощ и всики спят вече.

Вали дъжд навън и мирише на зима. Детето го няма нито на телефона, нито на скайпа. Тревожа се.

Ще спирам да пиша. Имам нужда да се наплача, че нямам покой...

А ти, Магде, ако знаеш къде е смисъла в моят случай, кажи ми моля те, че да намеря поне отговор...

Няма коментари:

Публикуване на коментар