сряда, 4 ноември 2009 г.

Началото на житието ми накратко

И такаа, почвам с началото както бях решила. Та имало едно прекрасно семейство. От пиле мляко имали, обич ги топлела, независими и щастливи били. Само мене си нямали. И рекли - да бъде! И аз бидох. После са се оказали големи късметлии с мое величество, защото съм била най - хубавото, най - доброто и всичко най - хубаво и гордостта за мама и тате!




Тук съм на 3 годинки. Първата ми певческа изява в детският хор "Ален мак". Майка ми много се вълнува, когато ми разказва. Аз си спомням само, че за всички имаше костюми и гуменки, а на мен всичко ми беше голямо. Накрая /тук не се виждат ми обуха едни мои "буйки", поради което беше нужно доста време да ме убеждават, че и големите носят такива и са модерни.

После училище. Научих се като повечето деца да пиша и чета още в предучилищна възраст. Имах си недостатъци в писането, като например пишех името си "Мъринела" вместо "Маринела". Обръщах буквичките "В, Р, Я, И" обратно. Както и да е, бях старателно и ученолюбиво детенце.

Обичах дома си и бях привързана към него и родителите си също като зодията ми "Рак".

После тийнеджърка. Ей тука всичко се обърка до неузнаваемост. Разви се онова усещане в мен за независимост и исках на всяка цена да я имам и да се доказва колко мога! Ужас, защото можех точно глупости да свърша само. В знак на протест си окъсах ръкавите на униформените ризи и описах тях и саката си с ..разбира се "Kizz", "Metalika", "Skorpions" и т.н. Имаше и доста добри художествени изпълнения на кръстове /един голям на гърба, с орнаменти/, светкавици с определена насоченост, лица на метъли и хипита и цял куп пожелания и подписи на съученици и приятели. Вместо панталон носех нарочно избелени дънки /също надраскани/. Не ме изключиха от училище. Намалиха ми поведението. После видях колко нищо не мога още и се кротнах безславно... Емоциите:



Беше много весело на лагер бригадите и сега с удоволствие разказвам на децата ми веселите истории от тогава. После военното - голямо вълнение и там, стрелби, обучения, "атом от ляво", "атом от дясно..отпред, отзад"..в калта" .Тази заповед 33 я запомних добре, че ми беше голям противогаза и все ми казваха "умрял".. Правех 6 куршума право в 10-ката от лежанка с калашниковия.. ех..а после купони, песни, хубаво беше - от там и мечтата ми един ден да стана военен служител.

Неусетно пораснах, но и подготвена. Знаех какво искам и този ред и яснота в ума и желанията ми даваха голямо предимство. И така сбъднах мечтата си да стана военен служител. Издържах всички курсове и кастинги за желаната от мен длъжност /много отговорна м/у другото, но и много приятна дейност/. И ето 12 години пълен отличник по петобалната система.
Работното ми място и аз съсредоточена над картата... :


И така, в този блог разказах накратко до момента пълнолетие, независимост, работа и успех. До тук всичко върви почти отлично. Аз поне си го харесвам този пасаж. По нататък ще ви разкажа какво се случва с мен ...

Ще ви разказвам за доброто Някога...

Днес е от тези по - поносимите дни. Сипах си чаша с енергийна напитка, запалих цигара и седнах зад компютъра да прегледам пощата и къде, какво ново. Ден. Почти като обикновен, както преди 4 месеца. Ех, че хубаво беше. Лято, море, децата, любовта ми ..и всички заедно, и всичко сияе от мечти - много мечти!


Сега погледнах през прозореца. Тъмно е вече и лампите светят, а е едва 17.00 ч. Мирише на озон и зима. У дома е пусто като в трилър, с очакване зад ъгъла да се появи сянката на Херкулес. Мутирал е минавайки през химическия и радиационен век. Ама и него го няма. Боботи тихо звука на телевизора само. Дават за пореден път същата серия на Малкълм по "БТВ - комедия". Не гледам. Гледам в точка и прехвърлям настоящи и минали мисли, докато ги объркам, та на нищо не замязва. И само стоя и гледам. Рекох си - ще пиша аз. Много негативно всичко сега и не съм за пред хора, ама ще се върна с малко назад, само с 4 месеца. До тогава животът ми бе емоция, успехи, красота и любов, няма не възможни неща - Апогей! За завиждане или за пример. Та, за някога ще пиша - така съм решила. Додето мога де. Въпроса е откъде да почна този житейски дневник.

Най - добре ще е от самото начало. И така - филма почва със следващата статия. А да, ще прилагам и някоя снимка.

Тези са ми от последните. Аз, усмихната както винаги преди. Дечицата ми - моите ангели и милото.

















вторник, 3 ноември 2009 г.

КАЖИ МИ, КАКЪВ Е СМИСЪЛА? /из писмо в скайп/

Да, тук съм. Ще ти разкажа. Върнаха ни и не пожелаха да ме прегледат, Магде. А прегледа беше уговорен предварително, Илко не отиде на работа и....лекуващата ме лекарка каза просто: "Съжалявам, приключих за днес." Облече палтото и тръгна, без да ни погледне. Илко се разстрои повече от мен. В коридора срещнах 2 от жените, с които сме заедно в клиниката, само че те си остават в болницата, че са от далече. Викат ми името, радват ми се /аз съм най - младата в цялата клиника и всички пациенти ми се радват и някак си вярват покрай мен. Аз на всички разказвам разни весели неща, когато съм там и ги убеждавам да вярват! И те се усмихват и вярват, борят се!/. Видяха ме рухнала, плачеща и едва ги познах... Милите, стана ми криво, че ме виждат такава. Дано да успеят и да се излекуват. В тази болница много излекувани има. Но са почнали всичко още в ранен стадий. Такива кекави и рухнали като мен няма. Силни хора са повечето, работят, нямат болки и недъгавост.. Само двама видях като мен, ама абсолютно същите случаи. Мъже бяха. Единият така вече си отиваше и плачеше, че иска да му помогнат с нещо..беше ужасно и много се разстроих онзи ден, когато бяхме в стая с него. И те го изписаха, не могат да направят нищо..не може да остава в болница..Бяха студени и категорични лекарите. И си тръгнаха хората с ясното съзнание за краят. Събра жена му всичко и така, с мъка и безнадеждност си заминаха. А другият беше малко по - добре от мен. Поп. Говорихме си много с него за вярата, за молитвите, за църквата, за всичко... Много истини ми каза този поп. Не помня името му, някъде от русенско беше. Много учен човек и приказките му бяха повече умни - научни, рационално и ясно говори. Семеен човек, с 3 деца и вика: поповете са най - искрени от божийте служители, че са като всички хора. Може ли един човек, дето не е женен да знае какво е любов? Може ли онзи, дето няма деца да знае каква обич и грижа са.. Така говори човека. Много ми се иска всичко, което ми каза да го напиша, че всичките му приказки са умни и важни! И за греха говорехме и за всичко. Църквата е в човека, казва..Той повече ми отговаряше с въпроси, та да кажа аз какво мисля, а сетне чак заговорваше. И вярата не е за спасение на тялото, а за усилване на духа! С вяра можеш ли отрязан крак да възстановиш? Не. Но можеш да си усилиш духа и да кажеш: И така мога да се справя не по зле. И да продължи човек да се бори и да е силен...


Не зная защо ти пиша всичко това. Много мисли са в ума ми. Най - неотстъпчиво стоят току пред очите ми децата и майка. Мисълта, че никога вече няма да ги видя ме съсипва от мъка. Говорим си по телефона. Майка с треперещ от сълзи глас ми казва колко ме обича и пита как съм. Аз лъжа неубедително, че съм добре, а тя, милата заплаква с глас и подава телефона на децата. А майка знае само, че лека някаква болест имам и ще се оправя. Усеща сърцето майчино, усеща че ме губи...Боже, колко ми е мъчно за нея.

Децата са болни сега, Магде. Голямата е в болницата. Бронхит. За кой ли път тази година само и много се тревожа, че не се лекува докрай и не се пази.. Малката ми пише в скайп: " Мамо, много ме боли коремчето, апендисита е май. Три пъти вече ходя до спешна помощ и викат все да изчакам." Страшна мъка е да не си до денцето си, да му помогнеш. От безсилието си ще взема сила да си помогна на ангелчето! И плача, стичат се сълзите на река, леят се, лее се мъката, рай няма...

А мен всичко ме боли и лекарства вече не помагат. Органите ми не слушат вече и се мъча в агония...Не съм човек вече. Надали имам и 30 кила скелет, дето още се мъчи и сега, въпреки жестоките болки пиша, пиша...Нали духът да е силен.

С Илко уж всичко съм уговорила, кое как да стане, че няма време вече... Тежко ми е много, че го обичам и имахме толкова мечти и съм така щастлива с него..., а ето, че не било писано да си живеем заедно и да се радваме на любовта си. Кажи ми, Магде, защо е така не справедливо?

Каква поука мога да извлека сега от това страно нещастие, което ме връхлетя и ограби цялата ми вяра в красотата? В какво да вярвам, в доброто ли, че нали то се възнаграждавало с още по - добро...

Кажи ми, какъв е смисъла на всичко.

Разкайвам се за много неща, че и аз съм човек - грешен. Но смисъла ми убягва. Всичко губя, цялата ми вяра в красотата и любовта ме предаде. А за тях цял живот радеех и служих. Ето, сега болката се връща да ме измъчва. Сърчицето ми се мъчи да тупка още, а е притиснато от поредният тумор и ме е хвахал като в капан с дълбоки зъбци и стиска до изнемога. Пих някакви лекарства пак и болкоуспокояващи пак взех. Слаб ефект, ама да помине, че е нощ и всики спят вече.

Вали дъжд навън и мирише на зима. Детето го няма нито на телефона, нито на скайпа. Тревожа се.

Ще спирам да пиша. Имам нужда да се наплача, че нямам покой...

А ти, Магде, ако знаеш къде е смисъла в моят случай, кажи ми моля те, че да намеря поне отговор...

понеделник, 2 ноември 2009 г.

НЕДОПИСАНИ МИСЛИ В БЯГСТВОТО ОТ АГОНИЯТА НА РАКА

Събудих се с писък на всиките клетки в тялото. Крещяха колкото могат и заглушаваха всички звуци и мисли в мозъка ми. Цялата бях обляна в студена пот. Навдигнах се с няколко заучени движения и едва сдържан крясък на болка в гърлото. Преоблякох се със суха тениска и погледнах часовника. Рано е. Има ище 3 часа до вземането на вълшебният опиат, които щеше да ме избави от ада поне няколко часа. Пак боли, но поносимо някак или свикнах вече малко. Всъщност, не мисля, че с болката може да се свикне. По - скоро си наясно до колко ще я има и я очакваш. Успях да отворя Хексалгина и да капна максималната доза в чашата. Изпих отвратителната течност и се отпуснах напреки на дивана, подпряна на една от всичките възглавници. Тогава погледнах Илко. Спи. Обичам да го гледам в сънят му. Нека спи..нека. Гледам го и ми става тъжно. Той вярва, че ще оздравея. Прави всичко за мен, пригатвя ми отвари, специални храни, специални добавки под формата на скъпи протеини, добавки, белтъчини, лекарства и рецепти, изнамерени откъде ли не.. Той вярва! Мисли за бъдещето ни заедно, прави планове, които обсъждаме и неговата вяра понякога ме заразява до забрава. Тогава се смеем, весело е, всичко добива смисъл...


Наскоро открих нова разсейка. Точно в слънчевият сплит. Расте бързо, обхваща гръдният ми кош, сърцето, ръката, стомаха. Не се повлиява от болкоуспокояващи, а размера му ми пречи да си намеря поза, в която да мога да застана без мъчение. Опитах да си мълча за това. Без друго целият ми организъм страда.Веднъж си бях тръгнала. Тогава беше омайно хубаво. Заспивах, просто се унасях без да усещам - все едно седнала или друга поза.. просто изчезвах и заспивах. Будеше ме някакъв звук или внезапно стряскане за малко и пак изчезвах... В болницата ми преливаха кръв и болката се върна още по - озверена. Имам нужда да споделя това. Едва надвишавам 30 кг, премаляла от болки и мъка, напълно безнадежден случай. И се опитвам да запазя равновесие. Напоследък ми е трудно да пиша, а мислите ми са толкова много!

Плача. Най - сетне се отприщи реката от сълзи с цялата разтърсваща мъка в мен. Плача за децата си, майка ми, която дори не знае колко малко още ще ме има и няма да ме види вече жива. Плача - за приятелите ми, за тези, които дадоха кръвта си за мен и помогнаха кой с каквото може, за любовта, която осмисли, даде светлина и щастие на пътят ми, за Илко, който не искам да оставям,за дечицата ми и това, че няма да ги видя на бала им..,за милата ми майка, за безбройните мечти, които има всеки млад и влюбен човек... Плача.



Сега си мисля за смъртта. Вече мечтая за евтаназия и си мисля защо дори и на животните помагаме, когато агонизират, а човека трябва да страда така жестоко! Страх ме е от смъртта, страх ме е от болката..И сега мъките са големи и когато те обсеби ужаса няма никаква мисъл, а само една МОЛБА: "ЕВТАНАЗИЯ"! Искам да си отида спокойно. Без мъки. Да мога да се сбогувам с ума си с любимите хора, да кажа последните си думи за утеха и смисъл, когато ме няма и да заспя..просто да заспя и да не се събудя. Мисля за това, което има или няма след смъртта, мисля за смисъла на всичко... и нямам отговор, нито покой...

ПРОЗРЕНИЕ ЗА СЪЩНОСТТА ИЛИ ВЪПРОС НА ИЗБОР

Ти си Някой. Цял живот си търсил, молел, губил и постигал,


за да си Някой днес.

Седиш на своят собствен трон и носиш своят собствен кръст.

Измислен си открай, докрай от себе си. Измислят те и другите

(по друг начин), но сценарият подсказваш ти.

Другите са други Някои.

Разбрали своето различие, тръгват по различен път...и те

оставят сам.

Твоят трон и твоят кръст им стават безразлични.

Учудваш се на тази безобразна апатия към твоето творение

...и се втурваш да го доизкусуряваш. Пак ставаш и работиш

върху своята персона - кръста, трона...

Пак Някой ще се спре да те разгледа и прекосил детайлите

(и старите и новите) - ще си отиде.

ПОСЛЕ ИДВАТ ВЪПРОСИТЕ!Разкъсват всичко построено и фасадно

с кратката си откровеност. Разголват, объркват...

Тогава осъзнаваш, че си самотен. Така самотен, че

тишината крещи от ужас. Губиш равновесие за време и събития,

за обич и ненавист, всичко...

Остава болка. В болката е истината и прозрението.

Нещо в гърдите се гърчи в предсмъртна агония или...

може би се ражда?!...Ражда се Аз-ът ти - истинският! Любовта или омразата сега са лично твоят избор.

Тишина.

Тъмнина.

Няма трон. Няма кръст. Ти си вече НИКОЙ.

Само дълбоко някъде в душата гори с носталгия

по нещо недоизживяно, недокоснато.

И ето - очите стават зрящи и човешки. Виждаш НЕЯ и ДРУГАТА - една двулика, разнолико откровена.

Подава ти ръка и те повежда към пулса на всемира - необятен и жадуван...

***

Тя пристъпи с теб през прахта на отминалата слава, пое в ръце

болката и самотата и ги пусна да отлетят...

и...

Влюбен, свободен и чист

гледаш как вървят и отминават НЯКОИ НИКОИ,

натоварени със своята тежест

и житейска гледна точка:

Да строят пиедестали. Подаряваш от сърце усмивка, подскокваш детски волно и отминаваш.

***

Другата ти подаде ръка и ти прошепна: - Всички са измет, само ти имаш значение. Манипулирай, увивай се около тях като змията, бъди ласкателeн, играй трогателни сцени любов, а после хапи бързо и силно..да не усетят отровата! Ти само имаш значение и тронът ще бъде някога единствен за поклон! После събра лъжата, лицемерието, интригата и егото и ги натъпка в сърцето. За дан си взема само душата ти.

и...

Самовлюбен, самонадеян и мил,

гледаш Накои Никои вървят и се увиваш около тях по змийски ласкав,

за да и помогнеш да свалят своят търсещ смисъл товар.

Убеди ги във твоята истина, направи ги свои поданици и ликувай!

Внимавай само в едно - такъв е законът! - Тронът е само за този, който има ум! А любовта е птица - лети, на трон никога не се прекланя...




П.П Всяка прилика с действителни лица и събития е НЕслучайна. Избора е твой :)