НЕДОПИСАНИ МИСЛИ В БЯГСТВОТО ОТ АГОНИЯТА НА РАКА

Събудих се с писък на всиките клетки в тялото. Крещяха колкото могат и заглушаваха всички звуци и мисли в мозъка ми. Цялата бях обляна в студена пот. Навдигнах се с няколко заучени движения и едва сдържан крясък на болка в гърлото. Преоблякох се със суха тениска и погледнах часовника. Рано е. Има ище 3 часа до вземането на вълшебният опиат, които щеше да ме избави от ада поне няколко часа. Пак боли, но поносимо някак или свикнах вече малко. Всъщност, не мисля, че с болката може да се свикне. По - скоро си наясно до колко ще я има и я очакваш. Успях да отворя Хексалгина и да капна максималната доза в чашата. Изпих отвратителната течност и се отпуснах напреки на дивана, подпряна на една от всичките възглавници. Тогава погледнах Илко. Спи. Обичам да го гледам в сънят му. Нека спи..нека. Гледам го и ми става тъжно. Той вярва, че ще оздравея. Прави всичко за мен, пригатвя ми отвари, специални храни, специални добавки под формата на скъпи протеини, добавки, белтъчини, лекарства и рецепти, изнамерени откъде ли не.. Той вярва! Мисли за бъдещето ни заедно, прави планове, които обсъждаме и неговата вяра понякога ме заразява до забрава. Тогава се смеем, весело е, всичко добива смисъл...


Наскоро открих нова разсейка. Точно в слънчевият сплит. Расте бързо, обхваща гръдният ми кош, сърцето, ръката, стомаха. Не се повлиява от болкоуспокояващи, а размера му ми пречи да си намеря поза, в която да мога да застана без мъчение. Опитах да си мълча за това. Без друго целият ми организъм страда.Веднъж си бях тръгнала. Тогава беше омайно хубаво. Заспивах, просто се унасях без да усещам - все едно седнала или друга поза.. просто изчезвах и заспивах. Будеше ме някакъв звук или внезапно стряскане за малко и пак изчезвах... В болницата ми преливаха кръв и болката се върна още по - озверена. Имам нужда да споделя това. Едва надвишавам 30 кг, премаляла от болки и мъка, напълно безнадежден случай. И се опитвам да запазя равновесие. Напоследък ми е трудно да пиша, а мислите ми са толкова много!

Плача. Най - сетне се отприщи реката от сълзи с цялата разтърсваща мъка в мен. Плача за децата си, майка ми, която дори не знае колко малко още ще ме има и няма да ме види вече жива. Плача - за приятелите ми, за тези, които дадоха кръвта си за мен и помогнаха кой с каквото може, за любовта, която осмисли, даде светлина и щастие на пътят ми, за Илко, който не искам да оставям,за дечицата ми и това, че няма да ги видя на бала им..,за милата ми майка, за безбройните мечти, които има всеки млад и влюбен човек... Плача.

Сега си мисля за смъртта. Вече мечтая за евтаназия и си мисля защо дори и на животните помагаме, когато агонизират, а човека трябва да страда така жестоко! Страх ме е от смъртта, страх ме е от болката..И сега мъките са големи и когато те обсеби ужаса няма никаква мисъл, а само една МОЛБА: "ЕВТАНАЗИЯ"! Искам да си отида спокойно. Без мъки. Да мога да се сбогувам с ума си с любимите хора, да кажа последните си думи за утеха и смисъл, когато ме няма и да заспя..просто да заспя и да не се събудя. Мисля за това, което има или няма след смъртта, мисля за смисъла на всичко... и нямам отговор, нито покой...